bigpo.ru
добавить свой файл
1 2 ... 9 10


Звънящите кедри на Русия

Владимир Мегре


КОИ СМЕ НИЕ?

Пета книга


ДВЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ


Ние все бързаме нанякъде, все към нещо се стремим. Всеки от нас желае да изживее щастлив живот, да срещне любовта си, да създаде семейство. Но на много ли от нас се удава да постигнат желаното?

От какво зависи нашето удовлетворение или неудовлетворение от живота, нашият успех или провал? В какво е смисълът на живота на всеки човек и на цялото човечеството изобщо? Какво ни очаква в бъдеще?

Тези въпроси съществуват отдавна, но никой не им е дал разбираем отговор. А би било добре да знаем в каква страна ни предстои да живеем след пет или десет години? В какъв свят ще живеят нашите деца? Но ние не знаем, да, навярно и не сме много способни да си представим бъдещето си, защото всички ние нанякъде бързаме, но накъде?

Удивително, но е факт: за пръв път ясна представа за бъдещето на нашата страна аз получих не от учените-аналитици или от политиците, а от отшелницата от тайгата Анастасия. И тя не просто показа картина на прекрасно бъдеще, но и аргументирано доказа, че то е възможно, още за нашето поколение. Фактически тя представи свой проект за развитието на страната.

Когато вървях из тайгата от полянката, на която живее Анастасия към реката, у мен се появи твърда увереност: нейният проект може много неща да измени в света. Ако се вземе предвид, че всичко моделирано в нейните мисли, след това винаги се въплъщава в реалния живот, то фактически ние вече живеем в страна, бъдещето на която може да бъде само прекрасно. Вървях през тайгата и мислех над думите на отшелницата за прекрасното бъдеще на страната, в която може би ще успее да поживее и нашето поколение. В страна, където няма да има регионални конфликти, бандитизъм и болести, няма да има бедни. И макар че не всички нейни мисли ми бяха понятни, но този път нищо от казаното от Анастасия не ми се искаше да поставям под съмнение. Напротив, искаше ми се да докажа на всички нейната правота.

Твърдо реших да направя всичко, което е по силите ми за въплъщението на проекта. Външно той изглеждаше съвсем прост: необходимо е всяко семейство да получи хектар земя за пожизнено ползване и да устрои на нея свое родово място, свое късче Родина. Но детайлите на този проект завладяха мислите ми. Те бяха пределно прости и в същото време невероятни.

Ама че работа! Не учените- агрономи, а отшелницата от тайгата доказа, че при правилно разположение на насажденията върху участъка само след няколко години няма да е необходимо да се наторява земята, нещо повече, даже неплодородната почва ще започне да се подобрява.

Като основен пример Анастасия използва тайгата. От хилядолетия съществува тайгата, всичко расте в нея, а никой не тори земята в тайгата. Анастасия казва, че всичко растящо на земята се явява материализирана мисъл на Бога, и Той всичко така е устроил, че на човек да не му се налага да се затруднява с проблеми по добиването на храната. Трябва само да се постарае да разбере мисълта на Създателя и да твори прекрасното с Него.

А и аз мога да приведа свой нагледен пример. На остров Кипър, където ми се случи да отида, почвата е камениста. Но не винаги е била такава. Преди много векове на острова са расли прекрасни кедрови гори, плодни дървета, в многото реки е текла прясна и най-чиста вода, и островът приличал на земен рай. Римските легиони превзели острова, започнали да изсичат кедрите и да строят от тях своите кораби, така изсекли кедровите гори на острова. Сега на по-голямата част от острова има съвсем рядка растителност, трева изгаряща още през пролетта, летните дъждове са станали рядкост и не достига прясната вода. На кипърците им се налага да доставят плодородна почва по море със своите баржи. Ето какво се получава: не е подобрил човекът създаденото, а с варварското си вмешателство го е развалил.

Анастасия, детайлизирайки своя проект, казваше, че на участъка задължително е нужно да се посади родово дърво и да се погребва починалият човек не в гробище, а на облагороденият от самия него прекрасен участък родова земя. Никакви надгробни паметници не са нужни. Споменът за човека трябва да е живото, а не мъртвото. Спомен за роднините ще бъдат живите творения на човека, тогава ще може и Душата му отново да се въплъти в материя, в земната райска градина.

Погребаните в гробище не ще могат да попаднат в рая. Душите им не могат да се въплътят в материя, докато съществуват мислите на родини и приятели за тяхната смърт. Надгробната плоча е паметник на смъртта. Ритуалът на погребението е измислен от тъмните сили и целта му е поне за известно време да се заточи Душата човешка. Никакви страдания и даже скръб нашият Отец не е измислил за своите любими деца. Всички Божествени творения са вечни, самодостатъчни, сами себе си възпроизвеждат. Всичко живеещо на Земята, от външно простата тревичка до човека, представлява само по себе си хармонично единно и вечно цяло.

И тук аз мисля, че тя е права. Вижте какво се получава, сега учените казват: човешката мисъл е материална,- но ако това е така, то получава се, че роднините на починалия, мислейки за него като за мъртъв, с това го държат в неговото мъртво състояние, мъчат Душата му. Анастасия твърди, че човекът, по-точно човешката Душа, може да живее вечно. Тя може постоянно да се въплъщава в ново тяло, но само при определени условия. Родовото място, устроено по нейния проект, създава такива условия. Аз просто повярвах в това, а да докажат или опровергаят по- квалифицирано твърденията на Анастасия за живота и смъртта, навярно ще могат учените-езотерици.

“Ох, много опоненти ще имаш”,- казвах аз на Анастасия. А тя в отговор само се смееше:”Всичко сега ще стане много просто, Владимир. Мисълта на човека е способна да материализира, да видоизменя предметите, да предопределя събитията, да строи бъдещето, затова и опонентите, които ще се опитват да докажат тленността на човешката същност, сами себе си ще унищожат, тъй като ще произведат своята кончина със собствените си мисли.

Успелите да разберат своето предназначение и същността на безкрая, ще заживеят щастливо, превъплъщавайки се вечно, тъй като те със своите мисли ще произведат сами щастливата своя безкрайност.”

Освен това много ми хареса нейният проект, когато започнах да пресмятам неговата икономическа целесъобразност и се убедих, че всеки човек с помощта на основаното от него родово имение по проекта на Анастасия, може да си осигури безгрижно съществуване, както и за своите деца и внуци. Работата не е само в осигуряването на децата с качествени продукти за хранене и с жилище. Анастасия казваше, че оградата трябва да се направи от живи дървета и четвърт хектар трябва да заеме гората. Това са около триста дървета. След осемдесет- сто години е възможно те да бъдат отсечени. От тези дървета ще се получат около четиристотин кубика дъски, а добре изсушения и обработен дървен материал сега струва, най-малко сто долара за кубичен метър, а общо се получава четиридесет хиляди долара. Разбира се не бива да се изсича цялата гора, може да се вземе необходимата част от дърветата и на тяхно място веднага да се посадят нови. Общата стойност на родовото имение, уредено по проекта на Анастасия, може да се оцени на милион долара и повече, а да го построи може всяко семейство дори със средни доходи. Къщата, като начало може да бъде повече от скромна, главното богатство ще представлява правилно и красиво уредения участък земя. Състоятелните хора и сега плащат много пари на фирми, занимаващи се с дизайн на ландшафта. В Москва има около четиридесет такива предприятия и не стоят без работа. Правилното и красиво подреждане на сто квадратни метра земя около къщата струва хиляда и петстотин долара и нагоре.

Посаждането на едно иглолистно дърво високо шест метра струва петстотин долара, и който иска да живее в красиво уредено място, плаща тези пари. Плаща защото на родителите не им е дошло на ум да подготвят за своите деца родово имение. А пък за това не е нужно да си богат, а е необходимо само правилно да се подредят приоритетите в главата. Как можем да възпитаваме своите деца, ако сами не разбираме такива прости неща? Права е Анастасия като казва, че възпитанието трябва да започнем от себе си.

Много ми се прииска и на мен самият да имам свое имение: да взема хектар земя, да построя къща, а най-главното, да посадя наоколо различни растения, да облагородя своето късче Родина така, както го обрисува Анастасия, и да го обкръжават също прекрасно уредени участъци на други хора. И Анастасия със сина ни би могла да се засели там, или да идва на гости, а после внуците, правнуците. Може правнуците да поискат да работят в града, но тогава ще могат да идват в своето родово имение, за да си починат. А веднъж в годината, на празника на цялата Земя, може всички роднини да се събират в къщата. Мен, разбира се, няма да ме има вече по това време, но ще остане направеното от мен имение, растящите в него дървета, градини. Езерце малко ще изкопая, ще завъдя риба. Дърветата ще са посадени по специална планировка, както казваше Анастасия. Нещо ще се хареса на потомците, нещо ще поискат да преправят, но и в единия и в другия случай ще си спомнят за мен.

Ще бъда погребан в своето имение и ще помоля изобщо да не открояват гроба ми. Нека никой не лицемери над него със скръбен вид. А и въобще, нека няма никаква скръб. Нека няма гроб с плоча, а просто да израсте от тялото ми свежа трева и храсти, а може и плодове някакви, полезни за потомците ми- родственици. Каква полза от надгробните плочи? Само скръб. Нека ме помнят не с тъга, а с радост, като идват в имението направено от мен. Ех, аз там всичко така ще разположа за тях, така ще посадя…

Мислите ми се преплитаха в някакво радостно предчувствие за нещо грандиозно. Трябва по-бързо да се започне, да се действа, по-бързо да стигна до града, а имам още десет километра само до реката да вървя из тази гора. И тук изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, в паметта ми изплува информацията за горите на Русия, не всички цифри си спомних, ще приведа данните, които веднъж прочетох в статистическа справка.

“Горите са основния тип растителност в Русия, те заемат 45% от нейната територия. Русия притежава най-големите в света запаси от гори. През 1993г. площта на горският фонд е бил 886,5 милиона хектара, а общият запас дървесина- 80,7 милиарда, което представлява съответно 21,7 и 25,9% от световните запаси. Това, че втората цифра превишава по стойност първата говори за това, че Русия разполага с по-зрели и по-продуктивни гори, от останалата планета като цяло.

Горите играят огромна роля в газовия баланс на атмосферата и за регулирането на планетния климат на Земята. Общият баланс за горите на Русия, изчислен от Б.Н.Моисеев, съставлява за въглеродния газ 1789064,8 хиляди тона, а за кислорода-1299019,9 хиляди тона. Ежегодно в горите на Русия се депонират 600 милиона тона въглерод. Тези гигантски обеми на миграцията на газовете съществено стабилизират газовият състав и климата на планетата.”

Ето каква е работата! Някои хора говорят, че на Русия е определена някаква особена мисия, а тя не предстои, а вече се изпълнява.

Хората от цялата планета, кой в по-голяма степен, кой в по-малка, дишат въздуха на Русия. Кислород дишат, който се произвежда от тази гора, а аз сега просто си вървя из нея. Интересно само кислород ли дава на всички живущи на планетата хора или, може би и още нещо по-важно?

Сега тайгата из която вървях сам, не предизвикваше у мен, както по-рано, чувство на тревога. Усещането беше такова, както когато вървиш из безопасен парк. Разбира се в тайгата няма паркови пътечки, а пътят понякога преграждаха ту паднали дървета, ту гъсти храсти, но този път те не ме дразнеха.

Мимоходом аз откъсвах горски плодове и за пръв път с интерес разглеждах колко са различни по външен вид даже еднородните дървета. Как различно е разпределена растителността- няма две еднакви картини.

За пръв път внимателно гледах тайгата и тя ми се струваше по-добра. Навярно това чувство възникваше от съзнанието, че в тази тайга се е родил и живее на своята полянка моят малък син и Анастасия- жената, от срещата с която се промени целият ми живот.

В тази безкрайна тайга е малката полянка на Анастасия, която тя не иска задълго да напуска и която не би заменила и за най-шикозния апартамент. Сякаш обикновено празно място е тази полянка: нито къща, нито колиба, нито приспособления необходими за бита, а тя се радва още щом доближи до нея. И у мен, не знам защо, при третото ми посещение на полянката на Анастасия също се появи чувство, подобно на това, когато се връщаш в къщи, след труден път.

Странни изобщо работи стават в нашия свят. Хилядолетия човешкото общество уж се бори за щастието, за благосъстоянието на всеки човек, а ако помислиш, този същият човек, живеещ в центъра на обществото, в центъра на съвременния цивилизован град, все по-често се оказва беззащитен. Ту в пътно-транспортни произшествия попада, ту го ограбват, болести постоянно се лепят по него, без аптеки вече не може да живее, а заради някаква неудовлетвореност някои свършват живота си със самоубийство. Броят на самоубийствата именно в цивилизованите страни, с висок жизнен стандарт, нараства. По телевизията се изказват майки от различни региони, говорят, че няма с какво да хранят децата си, семейства гладуват.

Анастасия живее с малко дете в тайгата, сякаш в друга цивилизация. Нищо не иска от нашето общество, нито милиция, нито вътрешни войски са й нужни за охрана. Създава се впечатление, че на тази полянка нито с нея, нито с детето, може да се случи нещо лошо.

Да, разбира се, ние имаме различни цивилизации, и тя предлага да се вземе най-доброто от двата различни свята. И тогава ще измени начина на живот на много хора на земята, ще се роди ново щастливо човешко общество. Интересно ще бъде това съобщество,- ново, необикновено. Ето например…


^ ОПИТАЙТЕ ВСЕЛЕНАТА НА ВКУС


Дълго време не можех да се съглася с това, че Анастасия съвсем спокойно оставя кърмачето само. Ту просто на тревата под някое храстче ще го сложи, ту редом с почиващата си мечка или вълчица. Вече се убедих, че не ще го пипне нито един звяр. Те, напротив, ще го защитават до последно. Само че от кого? Ако обкръжаващите зверове са като бавачки, то от кого да го защитават? Но все пак непривично е, когато кърмачето се оставя само, и аз се опитвах да убедя Анастасия да не прави така, казвах й:

-Ако зверовете не докосват детето, то това не значи че не може друго нещастие да се случи с него.

А тя в отговор:

-Не мога да си представя Владимир, за какво нещастие мислиш.

-За много неща, които могат да се случат с безпомощните деца. Например ще изпълзи на хълмчето, а после ще се изтъркаля от него, краче или ръчичка ще си изкълчи.

-Тази височина, която детето само преодолее няма да му причини вреда.

-Ами ако се наяде с нещо вредно. Той е глупавичък, всичко в устата си пъха, така е лесно и да се отрови, а после стомаха кой ще му промива? Лекари наблизо няма никакви, ти даже клизма нямаш, за да промиеш червата на детето ако нещо се случи.

Анастасия само се смееше в отговор:

-За какво му е клизма Владимир? Червата може и по друг начин да се промият и много по-ефективно, отколкото с клизма.

-Как така?

-Искаш да опиташ ли? Няма да ти навреди, ей сега ще ти донеса някои тревички…

-Чакай, не е нужно, разбрах. Искаш да ми дадеш нещо, от което разстройство на стомаха ще получа.

-Разстройство на стомаха ти отдавна си получил. А тревичката ще изгони всичко непотребно от стомаха ти.

-Разбрах, при нужда ти ще дадеш на детето трева. Но защо да се докарва работата до такава екзекуция над детето?

-Ами няма и да се докара дотам. Нищо непотребно нашият син няма да изяде. Децата, особено кърмачетата, привикнали към майчиното мляко, никога нищо друго в голямо количество не ядат. И нашият син може да опита някоя ягодка или тревичка. Ако вредна, горчива се окаже тя, непотребна за него, той сам ще я изплюе. Ако изяде малко и тя почне да дразни стомаха му, той ще я запомни и занапред няма да я яде. Но ще познава цялата земя не по нечии разкази, а на вкус. Нека нашия син опита Вселената на вкус.

Тя навярно е права, нищо лошо с детето нито веднъж досега не се е случило. Освен това аз забелязах едно интересно обстоятелство: зверовете, обкръжаващи полянката на Анастасия, сами дресират или учат своето потомство на взаимоотношения с човека. По-рано мислех, че с това се занимава самата Анастасия, но после се убедих,че тя не губи от времето си за това.

Ето какво видях веднъж: ние седяхме на края на полянката на слънчице, Анастасия тъкмо беше накърмила сина ни и той блажено лежеше на ръцете й. Отначало леко подремна или поспа, после с малката си ръчичка започна да пипа косите на Анастасия и да се усмихва. Анастасия гледаше сина ни и също се усмихваше, шепнеше му разни думи с нежен глас.

Видях, че вълчицата излезе на поляната със своето котило,- четири съвсем малки вълчета. Вълчицата вървеше към нас, но на десет метра от нас легна на тревата. Ситнещите след нея вълчета веднага се наредиха до търбуха й. Анастасия видя лежащата вълчица с вълчетата, стана от тревата със сина ни на ръце, доближи се до нея на два метра и с усмивка заразглежда вълчото котило. При това тя ласкаво говореше:

-О, какви красавци е родила нашата умница. Единият непременно ще стане водач, а това момиченце е съвсем като майка си, радост ще й донесе, достойно ще продължи рода.

Вълчицата сякаш дремеше, очите й се притваряха, дали от дрямка или от ласкавия глас на Анастасия. Вълчетата оставиха на мира корема на майка си и загледаха Анастасия, а едно от тях, все още неуверено пристъпвайки, се насочи към нея.

Вълчицата, която уж дремеше, изведнъж скочи, хвана със зъби вълчето и го отхвърли при останалите. Същото се случи и другото вълче, и с третото, и с четвъртото, когато се опитаха да се доближат до Анастасия. Глупавичките вълчета продължаваха опитите си, но вълчицата не ги допускаше дотогава, докато не прекратиха своите походи. Две вълчета започнаха да се борят, останалите седнаха мирно и ни гледаха. Детето в ръцете на Анастасия също видя вълчицата с вълчетата, започна да ги наблюдава, после нетърпеливо зарита с крачета и произнесе някакъв призивен звук.

Анастасия протегна ръка към вълчицата с вълчетата. Две вълчета малко неуверено се насочиха към протегнатата човешка ръка, но този път вълчицата не ги спря, напротив, тя подбутна двете играещи вълчета по посока на протегнатата ръка. И скоро те се озоваха редом с Анастасия. Едното започна да хапе пръста на протегнатата й ръка , второто стъпи с лапки на ръката, другите две припълзяха към крака й. Синът ни се задърпа от ръцете на Анастасия, явно стремейки се към вълчетата, Анастасия го пусна на тревата, и той веднага забравил за всичко, започна да играе с тях! Анастасия се доближи до вълчицата, ласкаво я помилва по гривата и се върна при мен.

Разбрах, че научената никога самостоятелно да не безпокои Анастасия вълчица, доближава до нея само при определен жест, и сега тя учеше на същото и своето потомство. Вълчицата навярно я е учила нейната майка, и така от поколение в поколение зверовете са предавали правилата на отношения с човека. И трябва да се каже на уважително отношение, тактично. Но кой и как ги е научил на другото- на нападението над човека?

Изобщо при запознаването с живота на отшелниците от сибирската тайга възникват много въпроси, за които по-рано и да се предположи беше невъзможно. Анастасия не смята да променя начина си на живот на отшелница. Но, стоп! Когато мисля за Анастасия като за отшелница, от думите “отшелник, отшелница”у мен възниква всеки път асоциация за човек изолиран от обществото, от съвременната система за информация, а всъщност какво се получава? Всеки път след като съм бил на гости на нейната полянка аз издавам нова книжка. Нея я обсъждат различни хора, стари и млади, учени и лидери на духовни обединения. Излиза, че не аз й нося информация от нашето информирано за всичко общество, а тя ми дава информация, интересна за обществото.

Та кой тогава е истинския отшелник? Не сме ли се заплели ние в паяжината на изобилието или, по-вярно, на привидното изобилие от информация, а всъщност сме се уединили, или сме се откъснали от истинския извор на информация. Та ето какво се получава в действителност,- забутаната в тайгата полянка на Анастасия е като информационен център, като космодрум към други измерения на битието. И кой съм тогава аз, ние, коя е Анастасия? Впрочем, толкова ли е важно това сега? Главното е в друго- в нейните последни изказвания за възможността да се преобразува към по-добро животът на отделния човек, на страните и човешкото общество като цяло, посредством изменения в условията на бита на отделния човек.

Невероятна простота: трябва на човека да се даде поне хектар земя, и тя казва, какво трябва да се прави на тази земя и тогава…Невероятно, такава простота…И с човека винаги ще бъде енергията на любовта. Ще има любещи един друг съпрузи. Ще има щастливи деца, ще изчезнат множество болести, ще се прекратят войните и катаклизмите. Човекът ще се доближи до Бога.

Фактически тя предложи да се построят множество, подобни на нейната, полянки край големите градове. При това тя не отрича използването на достиженията на нашата цивилизация: ”Нека и негативното за благо да поработи”,- казва тя. И аз повярвах в проекта й. Повярвах в това прекрасното, което трябва да се случи от неговото претворяване в живота ни. И много неща от него ми бяха понятни. Само че трябва още веднъж всичко по ред да се провери, да се обмисли. Трябва да се адаптира нейния проект за всяка местност.

Завладя ме идеята на Анастасия относно земята и нейното устройство. Искаше ми се по-бързо да се добера до дома, да видя, какво казват за подобните селища учените, има ли в света нещо подобно? Искаше ми се в детайли отначало да проектирам новото селище, а после да започне построяването му със съвместните усилия на желаещите да вземат участие в строителството. Разбира се ,нито аз, нито някой друг сам не би могъл да поеме отговорността еднолично да проектира това прекрасно селище на бъдещето,- трябва заедно!..Трябва заедно да се обсъди информацията и да се проектира своето, като се отчетат грешките на другите.


^ МЕЧТИТЕ НА АУРОВИЛ


Първите месеци след завръщането си от Анастасия аз интензивно събирах и изучавах информацията за екологичните селища. Повечето източници разказваха за чуждестранни аналози. Събрах информация по тази тема за 86 селища от 19 страни, такова като Белгия, Канада, Дания, Англия, Франция, Германия, Индия и др. Но тя не ме зарадва особено. Нито в една страна нямаше достатъчно мащабно движение, нямаше достатъчно селища способни да окажат съществено влияние на социалното положение в тези страни. Едно от най-големите и известни селища беше в Индия- това е градът Ауровил. За него ще разкажа по-подробно.

Ауровил бил основан през 1968 г. от жената на създателя на Интегралната йога Шри Ауробиндо- Мирра Ришар. Предвиждало се е на отпуснатата от индийското правителство земя недалеч от град Пандичери, където от четиридесетте години действал ашрама Шри Ауробиндо-център на привържениците на Интегрална йога, да възникне селище, и да израсне град с петдесет хилядно население.”Ауровил”- в превод “Град на Зората” или “Град на утринната зора”- трябвало да реализира идеята за обединение на хора свързани с общата цел за построяване на хармоничен материален свят, който не е в противоречие с духовния свят. Мирра Ришар, в написания от нея документ казвала:”Ауровил- това е център за духовни и материални изследвания, подготвящи живото въплъщение на действителното човешко единство.”

Идеята за създаване на град, в който да живеят хора в хармония със света на природата, в хармония между духа и любовта, била одобрена от индийското правителство, лично от Индира Ганди и ЮНЕСКО, получила и подкрепа от индийското правителство и от многочислени спонсори. На церемонията на основаването присъствали представители от 121 страни и 23 индийски щата. Прекрасният град, навярно мечта за мнозинството “духовни” по света започнал да се строи.

Обаче след смъртта на Мирра Ришар през 1973г. ученикът на Ауробиндо, Сатпрем, се изказал рязко против Ауровил, наричайки го просто “търговско предприятие”. Ашрамът Шри Ауробиндо, контролиращ голямата част от финансите на “предприятието”, претендирал за власт над всичко ставащо в града, но заселниците смятали, че тяхната комуна принадлежи на целия свят и Ашрамът не е техният водач. Започнала остра конфронтация между духовния Ашрам и духовните ауровилци. Тя била не само в духовен план, а все повече и повече преминавала и във физическия. През 1980 г. правителството на Индия било принудено да излезе с решение за изваждането на Ауровил от контрола на обществото Шри Ауробиндо. В селището се появил постоянен полицейски участък Положението с Ауровил допринесло и за общата криза в движението и учението на Шри Ауробиндо.

В Ауровил сега живеят около 1200 жители вместо 50 000 и повече, както предвиждали организаторите. В района се наброяват, заедно с местните жители от 13 села, всичко 30 000 човека. Може би причината за краха на Ауровилската мечта се крие в следната ситуация: ауровилецът, при наличието на разрешение, има право да си построи къща, но юридически земята, на която се строи къщата, принадлежи и в бъдеще на Ауровил. Земята се придобива със средствата на ауровилеца, но на името на Ауровил. По такъв начин излиза, че пълно доверие се оказва на Ауровил, но на нито един от неговите жители пълно доверие нямало. Всеки жител бил зависим. А с проекта са се занимавали хора, считащи себе си за високодуховни. Очевидно духовността има и обратна страна.

Днешното положение на Ауровил крайно ме разстрои и огорчи. Съмнения относно проекта на Анастасия не възникнаха, но в главата ми се промъкнаха отрицателни мисли. Щом не се е получило нормално селище в Индия- страната, считаща се едва ли не за лидер в духовното разбиране на човешкото битие, щом не се е получило при финансовата поддръжка от страна на индийското правителство, ЮНЕСКО, спонсори от различни страни, то как може Анастасия сама да предвиди всички “подводни скали”? Е, дори да не е сама, дори и много от читателите, споделящи възгледите й да се опитат да пресметнат, да обмислят, да предвидят, пак може да не се получи, защото никой няма опит.

Ако някой знаеше крайъгълния камък,около който може да се построи щастливото битие на отделния човек и съобществото в цялост, навярно то вече щеше да е построено някъде. А него го няма! Няма го в нито една страна. Само отрицателен опит има. А къде да се търси положителния?

“В Русия!”- отговори Анастасия.


^ ПРЕДВЕСТНИЦИ НА НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ


“Кълновете на новото прекрасно бъдеще са в руските дачници!”- тези думи прозвучаха вътре в мен от само себе си, Анастасия в този момент я нямаше наблизо. В един миг си спомних, с какво възхищение и радост говореше тя за руските дачници още преди четири години. Тя смята, че именно благодарение на дачниците на земята не се е случила планетна катастрофа през 1992г. Така се случи,че именно в Русия е започнало това удивително движение, приласкало част от земята…Аз си спомних как тя говореше за това:

“…Милиони човешки ръце в любов се докоснаха до земята. Именно ръце, а не механизми. Руснаците докоснали ласкаво земята на своите малки дачни участъци земя. И тя почувства. Земята почувства докосването на всяка човешка ръка поотделно. Земята макар и голяма, е много-много чувствителна. И Земята намери в себе си сили да издържи още”.

Тогава, преди четири години, аз не приех на сериозно това изказване, но сега, след като се запознах с множеството опити на хора от различни страни по света да създадат духовно-екологични селища, изведнъж разбрах… В Русия, без гръмки изявления, призиви, реклама и помпозност е внедрен в реалността най-широко мащабния проект, имащ значение за цялото човечество. На фона на множеството руски дачни общества, информацията от различни страни на света за създаването на екологични селища изглеждаше просто смешна.

Съдете сами: Пред мен лежи купчина статии и разни сборници, където сериозно се обсъжда проблема, колко човека трябва да живеят в екоселищата, съветват да не бъдат повече от 150. Голямо значение се придава на органите на управление, на духовното наставничество.

А дачните кооперативи в Русия съществуват вече от години и наброяват по 300 семейства, че и повече. Всеки от тях е управляван от един-двама човека, често пенсионери. А и може ли да се нарече управляващ председателя на руския дачен кооператив? Той прилича по-скоро на някакъв регистриращ орган или на управляващ, който изпълнява волята на мнозинството.

Дачното движение в Русия няма изобщо централизирани органи на управление, а между другото данните на Държавния комитет за статистика още за 1997 г. гласят: 14,7 милиона семейства имат градински и 7,6 милиона- зеленчукови участъци. Заеманата от тях площ земя е 1 милион 821 хиляди хектара. Населението самостоятелно отглежда 90% от картофите, 77% от плодовите култури, 73% от зеленчуците.

Навярно теоретиците занимаващи се от години с проектите за екоселищата ще се опитат да ми възразят, че дачният кооператив не е екоселище. На което аз искам веднага да отговоря: работата не е в названието, а в същността.

Преобладаващото множество от дачните кооперативи в Русия съответстват на принципите на екоселищата. Нещо повече, без да правят гръмки изявления за духовно усъвършенстване, за необходимостта от грижливо отношение към природата, дачниците със своя начин на живот не на думи, а на дело показват и своя духовен ръст. От тях са засадени милиони дървета. Благодарение пак на техните усилия на стотици хиляди хектари, смятани за пущинаци и негодни земи, сега цъфтят градини. Слушаме, че сега в Русия населението едва ли не гладува. Стачкуват ту учителите, ту миньорите, а политиците са заети с търсенето на път за извеждане на страната от кризата. Не веднъж през периода на перестройката Русия беше на косъм от мащабен социален взрив. Но той не се случи. А сега да се опитаме мислено да махнем от съвсем неотдавна миналите години от живота ни тези 90% картофи, 77% плодове и 73% зеленчуци. Хайде вместо тези проценти да добавим нивото на нервност на милиони хора. Това задължително ще трябва да направим, ако изключим от миналите години успокояващия хората фактор на дачите, не е необходимо да си психолог, за да видиш как се успокояват дачниците при съприкосновението си със своите лехи. По такъв начин какво бихме получили за 1992, 1994 или 1997 г? Във всяка една от тези години би могъл да се случи колосален социален взрив. До какво може да доведе той претъпканата със смъртоносно оръжие планета?

Но катастрофата не се случи. Анастасия твърди, че катастрофата от планетен мащаб през 1992г. не се случила само благодарение на руските дачници, и сега запознавайки се с информацията, изясняваща ситуацията, аз й вярвам.

Сега не е толкова важно в коя умна глава на ръководството на страната е възникнало решението да се даде зелена улица на дачното движение в Русия, тогава още в Съветски съюз. Или, може би, на провидението, по-висше от земното правителство е било угодно да се внедри това именно в Русия? Сега важно е съвсем друго-то съществува! И се явява най-яркото доказателство за съществуването на възможността да се достигне стабилност в човешкото съобщество, може би на тази стабилност, към която са се стремили хилядолетия и не са успели да постигнат много народи на различни континенти.

Анастасия казва, че дачното движение в Русия представлява най-големия повратен етап в развитието на човешкото съобщество.”Дачниците са предвестници на прекрасното, идващо след тях.”-тя има предвид обрисувания от нея проект на бъдещите селища. И на мен самият ми се прииска да живея в едно от тези прекрасни селища и то да се намира в процъфтяваща страна, и да се нарича тази страна Русия.


^ ТЪРСЕНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВА


Бъдещата Русия…Тази прекрасна страна в която ще имат възможност да живеят щастлив живот мнозина от днешното поколение.


следующая страница >>